Да си спомним за Христо Христов: Експедицията Талай Сагар в Хималаите

Корейците контрастираха с една базова палатка на “Mountain Hardwear” като космически кораб с кръгли илюминатори. Те бяха спонсорирани от седем силни компании, опитваха изкачване по австралийския маршрут /ледения кулоар в средата на стената/.

Странното беше, че бяха много опитни, повечето бяха с изкачвания на 8-хилядници, единият беше за 4-ти път на Талай Сагар, а се опитваха само двама. Разбрах, че бил малко леда, лоши клиновете на парапетите и било опасно. Наивно обяснение. Отказаха се на около 6400 м. поради заболяване на единия от двамата участници.

Холандците бяха трима и пробваха източната стена по нов маршрут. В момента на финалната им атака времето беше лошо, валеше сняг, но се качиха. Много симпатични хора. Не са за първи път в района. Единият от тях /Мелвин/ е изкачвал съседния връх Бригопант. Хубав маршрут направиха – винаги слънчев!

Французите бяха четирима. Те се опитваха да направят според мен около 400 м нов вариант по съседен лед на класическия кулоар. Двама успяха, а двама си слязоха. Атакуваха от около 6350 м, което е ниско. Трудно се контактуваше с тях.

Ние сме много добра група. Имаме си всичко. Много готин готвач – казва се Дженак. Общуването с него е удоволствие – не знае език или пък европейски манджи, но е толкова чаровен, че всичко се получава добре. Офицера за свръзка се казва Бра и ни оказва съдействие. Няма нужда да налагам мнение или да се правя на ръководител. Решенията взимаме заедно.

Всички ни казваха, че маршрута е опасен, много труден и красив проект. Това ние си го знаехме. Това, което не знаехме беше рязката температурна промяна след края на септември. Повечето дни бяха слънчеви, времето – стабилно, но температурите паднаха чувствително. Това ни накара да форсираме графика. /Трябваше от 2-ри до 15-ти да работим по маршрута. А и порталеджето не се вместваше в предварителните планове – беше резервен вариант./ В момента в който решихме, че времето за аклиматизация е достатъчно, всички се качихме на френския АВС /около 5400 м/.

С Жеко и Христо екипирахме с въжета отклонението от парапетите по класическия маршрут до началото на нашата скално-ледена стена. Решихме за стената да вземем и поставим около 550 м. статик, постепенно да местим нагоре платформата, след което да атакуваме. Със спанета на порталеджето напреднахме до 6400 м.

Имаше дни, в които напредвахме едва със 100 м, поради големите технически трудности. На 6-тия ден Жеко реши да слезне за ден – два почивка “на зелено”. Пожела ни успех и тръгна. Ние с Христо взехме една раница с 1 газов примус, канче и много малко дрехи. Предишния ден бяхме фиксирали 200 м над палатката – последното въже. Разполагахме с 60 м динамично и толкова помощно въже.

На 11 октомври тръгнахме рано сутринта. След парапета катерихме последователно 60 м лед, 70 м микс, 35 м лед, 50 м шисти /отвратителни осигуровки/, още 50 м шисти, измъкване от тях и 80 м сняг, фирн и лед до рамото под върха на 6700 м.

Мисля си, че като стигна до рамото и мина от юг, ще бъде тихо и там правя осигуровката за Христо. Но и оттам духна яко. Христо дойде и обсъдихме ситуацията. Снежна пещера беше единственото възможно решение. Отпуснах му въже и Ицо започна да копае в гребена.

Не издържах – отидох и аз да работя по нея за да се стопля. За около час се настанихме в нея. Имахме съвсем малко храна и никакви бивачни съоръжения. Използвахме всяко нещо за сядане, обличане и стопляне. Топлехме и разтривахме един на друг краката си. Даже дремнахме малко.

На другия ден – 12 октомври, в 8:00 ч се обадихме по радиостанцията, че тръгваме за върха. Движим се по скален ръб. Тук-таме има парапети ^*, но не стават за ползване. Неочаквано ни се изпречва отвесна камина IV+ категория, меко казано ронлива. Катеря я и си мисля, че този връх крие изненади до края. Ицо идва настръхнал и ми предлага да водя и последното въже до върха. Това е мил жест, но му го предоставям. Няма никакво значение кой е пръв на 6904 м. През цялото време снимам с камерата. Христо е един от най-железните мъже, които съм виждал. На върха сме в 12:47 ч.

Връзваме знаменцето на единствено възможното място. Снимаме и пеем химна. Вземам интервю от Христо. Престояваме около 30 мин.

На слизане големия проблем е преодоляването на снежно-фирновия склон от 6700 м надолу и пояса от шисти под него, където никакви осигуровки не държат. Отнема ни много часове, докато стигнем до нормалните осигуровки, които си бяхме направили, катерейки нагоре.

Вече е тъмно, а сме с един челник на рапелите. Духа силен вятър и сваля малки прашни потоци сняг отгоре. Стигаме парапетите и си отдъхваме. Христо се движи един клин под мене.

Чувам вик. Христо се превива. Паднал е около 10 м и си е ударил таза. Добре, че раницата е била у него. Бавно и внимателно слизаме до port-a-ledge-то.

Както казва Христо “Всечко е супер!”. Но не било. Опитвам се да си сваля обувките – не мога. Режа чорапа и вадя немоите крака. С Христо ги “почваме”. После сънят след 6 нощувки на платформа и 1 снежна пещера ни оборва.

На сутринта режем ръкавите на полото на Христо за мои чорапи, обувам му тройните обувки и тръгвам надолу без багаж. Оставям всичко с надежда, че някой после ще ги ползва за втори опит или пък ще ми ги свали. След 2,5 – 3 часа Валя ме посреща под парапетите с чай.

След известно време се смъква и Христо с доста багаж. Казах на Валя: “Посрещни го като цар!”.

Никола Леваков
21 октомври 2003 г.

Кой е Христо Христов?

Христо Ганчев Христов е роден на 20 октомври 1977 г. През 1996 г. завършва “Средно специално художествено училище за приложни изкуства” в град Смолян.

По време на обучението усилено тренира Киокушин Карате (заема трето място на Републиканско първенство) и се занимава с алпинизъм.

Първите му катерачни опити са в Родопа Планина – родната планина, от която винаги черпи вдъхновение.

От 1999 г. Христо е студент в Националната художествена академия, специалност “Скулптура” при професор Емил Попов.

Активно се занимава с алпинизъм и спортно катерене. Негови постижения са върховете във Френските Алпи “Пти Дрю” (2002 г.), “Гранд Жорас” и “Егюи Дьо Миди” (2002 г.).

Сотир Стойчев и Христо Христов правят опит за изкачване на северната стена на връх Матерхорн през зимата на 2001 г.

През август 2003 г. Христо е включен в разширения състав на националната експедиция “Еверест 2004” до Памир и изкачва връх “Ленин” (7134 м.).

Един месец по-късно заминава със 7-членна експедиция за Индийските Западни Хималаи.

На 12 октомври 2003 г. Никола Леваков и Христо Христов изкачват изключително трудния връх “Талай Сагар” (6904 м.), като трасират първия български премиерен маршрут в Хималаите – “Между светлината и сянката”, а двамата записват имената си в световната история на алпинизма.

Христо Христов е включен в окончателния състав на експедиция “Еверест 2004”.

На 20 май той прави безкислородно изкачване на връх Еверест (8848 м.). На слизане остава завинаги под върха.

Не е важен върхът, а пътят извървян до него…

Източник: Клуб по алпинизъм “Христо Христов” – Смолян